„Ютията“ a.k.a. Flatiron Building

Флатайрън Билдинг (на английски: Flatiron Building, в превод Ютията) е един от първите небостъргачи в Манхатън, Ню Йорк, САЩ. Flatiron building е с триъгълна форма, 22 етажна. Тя се счита за един новаторски небостъргач. След завършването си през 1902г., тя е една от най-високите сгради в града и една от само двата негостъргача на север от 14 улица – другият е Metropolitan Life Insurance Company. Сградата се намира на терена между Fifth Avenue, Broadway, East 22nd Street и 23rd Street (гледаща към северната му страна).  Сградата е наречена един от най-емблеманичните небостъргачи в света и е символ на Ню Йорк. Кварталът около нея също се казва Flatiron District. Тази сграда се превръща в икона на Ню Йорк! Flatiron Building е определена за забележителност през 1966г., добавена е в Националния регистър на историческите места през 1979г. и определена за Национална историческа забележителност през 1989г.

 

Мястото

Хари С. Блак, искал да построй нова сграда на мястото, независимо от наскоро влошилите се околни квартали и той извикал Даниел Бърнам, за да я проектира. Сградата щяла да бъде първата, която Бърнам проектира в Ню Йорк, както и първия небостъргач северно от 14 улица. Трябвало да се казва Fuller building на името на George Fuller, основател на Фулър Компанията, но местните  жители продължили да я наричат The Flatiron. Това име по-късно било направено официално.

 

История на сградата – проектиране и изграждане

The Flatiron Building е проектирана от чикагския архитект Даниел Бърман като вертикално ренесансово палацо в стила на Beaux-Arts. За разлика от първите небостъргачи в града, които приличат на кули, издигащи се от по-ниска тяло (Singer Building), The Flatiron Building е символ на чикагското училище. А фасадата ѝ е триделна. Строителството на 82 метровото здание приключва през 1902 година. Височината ѝ е 22 етажа. В тези години Флатайрън Билдинг става едно от най-високите здания в Ню Йорк и моментално си спечелва прозвището „Ютията“. Нейната необичайна триъгълна форма изглежда на нюйоркчани ужасна. Сградата будела страхове, че силните ветрове ще я срутят върху околните домове и минаващите хора. Станало точно обратното- високата сграда породила силни низходящи потоци въздух, от които първо страдали пешеходците, а после околните ниски сгради, чиито прозорци се чупели при бурите. В най-тясната си част, сградата може да бъде обгърната!

В днешни дни небостъргачът е един от символите на „Голямата ябълка“.

 

Ранните скици на Бърнам показват дизайн с по-сложна горна част, отколкото реално е направена. И въпреки това, точно тази част от сградата е типична за стила, в който е създадена.

Изграждането на сградата е направено възможно чрез промяната на строителните форми в Ню Йорк през 1892г., което елиминира изискването зидарията да се използва с пожароустойчиви съображения. Това дава възможност за използването на стоманен скелет – така тя лесно е можела да стигне 22 етажа, което е щяло да бъде трудно при използването на други конструктивни методи. На ълъла, на триъгълната сграда, широчината е 2 метра, а погледната отгоре, този остър завършек на сградата описва 25 градусов ъгъл.

af108fdd349789acfc0d5ead7ce781dd

Предната част, която се нарича cowcatcher – търговска площ, не е била част от дизайна на Бърнам, но е била добавена по настояване на Хари Блак, за да се максимизира използването на терена и, за да се получават доходи, които да спомогнат покриването на разходите по строителството ѝ. Бърнам не е искам да поставят тази част на „носа“ на сградата, поради естетически съображения, но Блак е настоявал и Бърнам е бил принуден да приеме добавянето, въпреки прекъсването на симетрията на дизайна, което ще се възпроизведе с добавянето му.

бд

Строежа бил много бърз. В продължение на една седмица, сградата растяла с един етаж. До февруари 1902г., конструкцията била готова, а до средата на Май сградата била наполовина покрита с теракота. Сградата била завършена през  1902г., т.е. след  едногодишен строеж.

Тази сграда не е била първата с триъгълна основа в план:

-Roman temple built,  Verulamium, Britannia,[30] ;

-the Maryland Inn in Annapolis (1782);

-the Phelan Building in San Francisco (1881);

-the Gooderham Building of Toronto (1892);

– the English-American Building in Atlanta (1897);

И въпреки това, че формата ѝ не е уникална, The Flatiron Building е най-високата от посочените по-горе.

Фасадата на The Flatiron Building е реставрирана през 1991г. от фирмата на Хърли и Фаринелла!

Виждания

Обществото реагира ентусиазирано към новата сграда, но критичните мнения не закъсняват.

The Flatiron Building привлякла  вниманието на много хора на изкуството.
Но дори десетилетия след като е била завършена, някои все още не са могли да възприемат сградата. Скулпторът Уилям Ордуей Партридж отбеляза, че това е „позор за нашия град“.

Днес

По време на възстановяването на сгадата 15-етажна вертикална реклама-банер покривал фасадата на сградата. Рекламата предизвикала протесни на много от нюйоркчаните, което накарало департамента на града да се намеси и да принуди собствениците на сградата да го премахнат.

През Януари 2009г. италиански инвестиционен посредник на недвижими имоти купува мажоритарен дял от сградата, с планове да го превърне в луксозен хотел от световна класа. Тази промяна ще да почака  10г., докато договорите за наем на сегашните наематели изтекат.

Актуално състояние

Като икона на града, сградата е популярно място за туристи, туристически фотографии, което я прави една от най-фотографираните сгради в света. Но тя все още е и офис сграда, която в момента е седалище на издателски компании.

Интериор

Известен е със своите странно оформени офиси със стени, които се пробиват под ъгъл. Офисите, които се намират на острата част са най-желаните, защото разполагат с невероятни северни гледки, тъй като гледат право към друг известен небостъргач в Манхатън – Емпайър Стейт Билдинг.

Flatiron_bldg_0008_412_426

Има странности в интериора на сградата – баните са разделени – мъжките са на четните етажи, а дамските са на нечетните. За да се стигне до 21 етаж, който е бил добавен през 1905г., три години след като сградата е била завършена, трябва да се хване втори асансьор от 20 етаж.

Влияние

Когато е започнало строителството на сградата, местните жители са били много заинтересовани в нея и тя е предизвикала голям интерес. Те залагали докъде ще стигнат частите на сградата, когато вятърът я повали. Но благодарение на стоманата, нямало начин вятърът да я събори. Ето как вятърът става едно от влиянията, за да стане толкова известна.

Поради географското си местоположение, в пресечната точка на трите улици, вятърните течения могат да бъдат коварни.

Well_I'll_be_blowed_postcard_1905

Култура

Сградата се използва често за телевизионни реклами и документални филми, като лесно разпознаваем символ на града.

 Любопитни факти:

  • Оригиналните асансьори били хидравлични.
  • За да се стигне до 21 етаж, който е бил добавен през 1905г., три години след като сградата е била завършена, трябва да се хване втори асансьор от 20 етаж.
  • Когато сградата била отворена за ползване, имала само тоалетни за мъже, а по-късно се появили и дамски, които се редуват и до днес – мъжките са на четните етажи, а дамските са на нечетните.
  • Сградата била толкова известна дестинация за туристи, че имало влакче-автобус на всеки час през всички дни от седмицата, само за 1 долар.

Fuller-Building-Sightseeing-NY-Flatiron-Building-Vintage-Photo-Madison-Square-Park-NYC-2

  • Сградата била построена много бързо – по един етаж на седмица. Била завършена за една година – през 1902 е отворена за ползване.
  • Чува ли ли сте израза „23 skidoo”, който означава „махай се“. Той идва от полицаите, които са патрулирали редовно пред сградата и чрез израза са прогонвали мъжете, които са се събирали там, за да гледат как полите на жените са се вдигали във въздуха, поради силните ветрове на 23 улица.
  • Някои от първите критици са я наричали „Безумието на Бърнам“, залагайки на това, че триъгълната форма, заедно с височината ѝ, ще доведат до разрушаването ѝ.

large

Още снимки:

трн   рбртб   ебфеб           дфбфбфрт   бтрбр   бефindexfs1000x800px-Flatiron_Building_21fs1000x800px-Flatiron_Building_20fs1000x800px-Flatiron_Building_4flatiron-building08Flatiron_BuildingFlatiron_Bldg_Vertex_009_412_426af108fdd349789acfc0d5ead7ce781dd

„Гавин и завръщането на магията“ – Джеймс Тредуел

194011_b

  • Издател: AMG Publishing
  • Преводач: Цветелина Тенекеджиева
  • Година на издаване: 2015
  • Брой на страници: 560
  • Корици: меки

„Защото наближава денят, в който магията ще се завърне, по-мощна отвсякога.“

Точно това изречение ме накара да посегна към книгата „Гавин и завръщането на магията“ на Джеймс Тредуел. Мигновено ми се повишиха очакванията и започнах да си представям нещо от сорта на Хари Потър, тъй като от анотацията разбрах, че главният герой  Гавин е 15 годишно момче.

Историята ни среща с Гавин. Той е обикновено момче, каквото иска да бъде всеки тийнейджър, ноо… не е! Вижда неща, които не са там, има странни сънища и, разбира се, никой не го разбира. Не се разбира и с родителите си, които обичат да се преструват, че всичко си е както трябва. В последствие, Гавин е изпратен при ексцентричната си леля в една отдалечена провинция. И тук започва не само пътешествието за Гавин, но и за нас, читателите.

Историята  му поема по много различни пътища. Сюжета изобилства от интересни и неочаквани обрати. Древногръцки легенди и митове, професор, магьосници, изчезване, собственик на чужда къща и дъщеря му, тайни, страхове… всичко това е само част от книгата. На моменти е зловеща и тъмна, което само подсилна качествата на романа.

Последната глава дава, може би, някакви препратки към следващите части (това е първата част на трилогия). В нея се запознаваме с нов персонаж – младо момиче, което живее с майка си. Това, което ѝ се случва, може би, предвещава какво ще се случи след това в историята.

Книгата е написана завладяващо, точно на каквото се надявах. Изказът не разочарова ни най-малко. Детайлите, които авторът дава не доскучават, а напротив – поддържат интереса на читателя през цялото време. Богато описана, но и доста страшна. 😉

Книга за магия! Препоръчвам я на всеки, който обича фантастиката, като вярвам, че ще намерят нещо непознато и ново в нея. Това е една книга изпълнена с въображение и магия, красова и поетичност. С нетърпение очаквам издаването на втора и трета част, които вече са излезнали на английски език. Издателство AMG publishing, кога? 🙂 😉

Книгата поставя въпроса – Лудост ли е ако вярваш в магии?

 

„Вечер при Клер“ – Гайто Газданов

153bbfb49af139dabe35182a98edbc11_124063-306x438-thumb

  • Издател: Аквариус
  • Преводач: Жела Георгиева
  • Година на издаване: 2016
  • Брой на страници: 200
  • Корици: меки

„Във „Вечер при Клер“ липсват обичайните белези на занимателното четиво и въпреки това цялата книга се чете на един дъх… Това се обяснява не само с факта, че Газданов е прекрасен и увлекателен разказвач… В романа си той е постигнал висока степен на емоционално напрежение, на което най-вече се дължи неговата прелест…“
„Газданов притежава необикновени литературни изобразителни способности, той е един от най-ярките писатели, израснали от меиграцията.“

~ Марк Слоним

Пристъпих плахо към „Вечер при Клер“ на Гайто Газданов. Признавам си – не съм чела „Призракът на Александър Волф“ и „Пътища в нощта“- двата романа, издадени в превод на български език. Въпреки това, смятам, че качествата, които притежава „Вечер при Клер“ са ми достатъчни, за да посегна и към другите две книги без да се разочаровам.

Газданов пише първият си роман, а именно „Вечер при Клер“ през 20-те години на 20век, а близо 10 години по-късно е издадена в Париж (по-долу защо). И въпреки, че е бил емигрант, книгата му носи незабавна слава. Тя е истинско събитие за Руската емигрантска преса.

Книгата започва тихо, като ни потапя в Париж. Коля е изключително начетено момче, засегнат от меланхолията на руската душа. Романът започва с неговото посещение на Клер. Той е чакал дълго време, в продължение на 10 години, за да я види отново. Вечерта приключва с нейната покана да пренощува в апартамента ѝ.

– Клер, не трябва да ми се сърдите. Десет години чаках среща с вас. И не ви моля за нищо. – Исках да добавя, че толкова дълго очакване дава право на молба за най-обикновено, най-малко снизхождение, но очите на Клер от сиви станаха почти черни, с ужас видях – тъй като твърде дълго бях чакал това и бях престанал да се надявам, – че тя се приближи плътно до мен и гърдите й докоснаха двуредното ми закопчано сако; прегърна ме, лицето й се озова съвсем близо: леденото ухание на сладоледа, който яде в кафенето, кой знае защо невероятно ме изненада, тя каза: „Comment ne compreniez vous pas?“ – и тялото й потръпна. Дълго виждах пред себе си замъглените й очи, притежаващи дарбата за толкова преобразявания, ту жестоки, ту безсрамни, ту засмени, и когато тя заспа, аз се обърнах с лице към стената и ме налегна предишната тъга: тя беше във въздуха и прозрачните й вълни плаваха над бялото тяло на Клер, покрай нозете и гърдите й, и тази тъга струеше като невидимо дихание от устата й.

Сънят му му довява спомени от миналото. Следват много страници, в който са описани спомени от детството и младоста му, приятелите му, родителите му. Макар някои пасажи да са по-интересни от други, те винаги са чувствени и нежни, звучащи завладяващо. И ето как страниците се стопяват под перото на Газданов. Тук, несъмнено, има място и преводачът Жела Георгиева, превела по брилянтен начин всяка една дума. И сякаш Коля е започнал живота си едва след срещата му с Клер. Но тя се омъжва за друг, а той сякаш не може да я забрави. Тук се появява и решението му да стане войник, с едничката мисъл, че това ще му помогне да я забрави или ще облекчи болката му. От тук до края на творбата, ние сме въвлечени в една почти апокалиптична картина, едно описание на войната и хората. Описанията са завладяващи, но понякога звучат банално. Оставаш с някаква тъга след всяка изминала страница, всяка дума те кара да изпиташ дълбока травма. Самият Газданов е бил на 16 години, когато се е присъединил към Бялата армия. Подобно на много оцелели, Газданов се премества в чужбина – в Константинопол, а след това в Париж. Едва на 26 години е написал „Вечер при Клер“, но подобно на много свои колеги, чак след разпадането на Съветския съюз е започнало издаването му в Русия. Несъмнено, спомените и ужасът от войната са се запечатали трайно в съзнанието му, за да се проектират на хартия.

Газданов е сравняван неведнъж с Пруст и те несъмнено имат своите прилики – и двамата са патологично пристрастени към спомена. Езикът му е различен от това, на което сме свикнали. По-тежък отколкото съм очаквала, изискващ пълно отдаване и потапяне в сюжета. Лаконичността му в изказа, разкрива несантименталността на Газданов. В романа заживява една реална картина на човешката психика в такива екстремни ситуации като самата война!

„Вечер при Клер“ на Гайто Газданов (изд. Аквариус) не претендира за велика творба или претенциозно четиво. Напротив. Тя е едно тихо приключение – спомен, което оживява благодарение на завладяващия изказ на автора си. След прочита на книгата, човек се замисля как е възможно това да е първата творба на някой и да е написана в толкова ранна възраст. Неговите писателски умения му проправят пътя и го поставят сред едни от най-значимите писатели.

„Записки на свинята“ – Ина Вълчанова

179079_b

 

  • Издател: Ерго
  • Година на издаване: 2013
  • Брой на страници: 192
  • Корици: меки
  • Език: български

 

А вие кой капак ще отворите?

 

Ина Вълчанова работи като редактор в БНР и е прекарала по-голямата част от живота си в редакция на чужди текстове. Неслучайно, идва моментът, в който застава от другата страна и решава да пише. „Потъването на Созопол“ е нейният първи роман. Ръкописът му е номиниран в конкурса на фондация „Развитие“ (2006) и е издаден от „Сиела“ през февруари 2008 година. Сценарият, който написва по него заедно с режисьора Костадин Бонев, печели субсидия от НФЦ за пълнометражен филм, заснет през 2013 г. 

Вторият ѝ роман, „Записки на свинята“, е публикуван през 2013 г. от изд. Ерго и е номиниран за наградата „Хеликон“.

Любовта на Вълчанова към измислените реалности и светове, логично поставя основите на нейния втори роман, който носи името.

„Записки на свинята“ ме изненада приятно, както със стила на писане, така и с идеите, които Вълчанова е прокарала като нишки през страниците му. Това е една антиутопична творба, чрез която главната ѝ героиня, а защо не и авторката, бяга от реалността, преминавайки в друго пространство, в едно въображаемо място и време. Антиутопията е жанр, който процъфтява днес, а Ива Вълчанова е един от много малкото му български представители.

Историята ни въвлича в Созопол. Лято е. Топло е. Всичко изглежда нормално, докато постепенно, от няма и къде, започват да се нижат едни апокалиптични, неясни събития и случки. Още от първата страница се запознаваме с главната геройня – описваща ни се с такава ирония и искрен сарказъм, че няма как да не ни стане любимка от първия ред:

Изобщо не знаех, че имам корем. Изглежда, че всеки път, когато погледна към него, несъзнателно си го прибирам. Напълно безформени бедра и целулит. Тъжно провиснал задник и гърди, които, кой знае защо, напоследък са станали по-големи. Само че това не се е отразило добре на формата им. Никак не се е отразимо добре.

Аз живея с представата, че имам хубаво и запазено тяло. Очевидно много отдавна не съм се  поглеждала в огледалото.

Но ако беше само тялото, просто щях да си помсля, че съм се позапуснала и е време да се стегна. Нали заради това съм дошла на море.

Книгата проследява едно летуване, примесено с неочаквани случки. Главна вина за това имат шахтите, които я отвеждат, където тя пожелае – я под яркото слънце на припек, похапвайки каквото душа ѝ иска, я пред Народната библиотека.

Маниерът и стилът на писане на Ива Вълчанова са уникални по своя начин на представяне. Скоро не бях чела полкова увлекателно четиво, което не само те кара да мислиш и размишляваш, а и да се смееш с глас.

Книгата е своеобразен лабиринт и същевременно мост. Доказваща, че нещо в този свят не е както трябва. Доказваща, че може би наистина има друг свят, не само този, в който ние живеем. Нарастваща антропия, неяснота, обърканост, задаващи много въпроси на читателите.

В интервю самата авторка казва, че е написала книгата, с идеята тя да е такава, каквато самата тя би прочела. Нейната антиутопия изхожда от нея самата и не е продиктувана от общото мнение и очаквания. Чрез книгата ние попадаме в други светове. А Созопол, мястото на действието, се превръща в Созопол от нашите желания. Книгата говори за края на света, през погледа на героинята от днешния ден, но представяща и начин за неговото преодоляване.

Поздравления към издателство „Ерго“, което за пореден път не ме разочарова със своя книга. Както наскоро бях писала и за чудесната „Отдел Й“, така и при „Записки на свинята“, намерих една книга, стояща тихо и чакаща своите читатели. Книга без гръмки обещания за брилянтно повествование и въпреки това надхвърляща и прескачаща няколко пъти летвата, поставена от много други.

Посегнете към тази книга, въреки заглавието, което е останало скромно и може би отблъскващо, заглавие, което не е избрано с цел директно привличане на масовия читател. И не на последно място, дайте шанс на българското.

„Бруклин“ – Колм Тойбин

Bruklin1

  • Издател: ICU
  • Преводач: Бистра Андреева
  • Година на издаване: 2016
  • Брой на страници: 270
  • Корици: меки

Една от дълго чаканите от мен книги тази година беше „Бруклин“ от Колм Тойбин. И, разбира се, издателството, което винаги ни вижда – ICU, я издаде тъкмо за Пролетния базар на книгата. Романът е едно изпипано късче рай, което носи няколко награди и номинации – носител на Costa Novel Award, финалист за International IMPAC Dublin Literary Award, както и номинация за Man booker Prize. Да не забравяме, че е вдъхновила и филм, с което аз лично не бях запозната в началото.

Историята ни отвежда в Ирландия през 50-те години и частично в Бруклин. Романът проследява младата ирландка Ейлиш Лейси по време на нейното пътуване до САЩ. Бъдещето ѝ не се очертава да е като по филмите, мрачната реалност я обгръща изцяло. Това е и причината да потърси изход. Заминава на чуждо място, където единственият човек, който познава е свещеник. Живота ѝ в пансиона засилва носталгията ѝ по дома. Но нейната сила надделява – тя изгражда нов живот за себе си – работи в магазин за дрехи, взема вечерни класове, за да учи счетоводство. И така докато трагична смърт в семейството ѝ я кара да се върне за кратко посещение в родината си. В определен момент тя е поставена пред избор – живота ѝ в Ню Йорк и приблизително същият в Ирландия. Символично и допълващо е и коричното оформление, което поставя отново въпроса за избора между две места.

На моменти оставах с впечатлението, че Ейлиш е с пасивен характер, а неподготвеността и свенливостта ѝ, пораждаха раздразнение. Неопитността ѝ изглежда като наивност, да, но за мен, колкото повече прогресираше романа, толкова повече разбирах за вътрешните ѝ мисли, интелигентността и възприемчивостта ѝ за мотивите на другите около нея. Към края получаваме наистина това, което сме търсили през цялото време. Един истински конфликт, които може би ще е познат на всеки един от нас. Появяват се доста въпроси, но най-вече дилемата, пред която героинята ще се изправи е между стария и новия ѝ живот, нейния дълг и ангажиментите ѝ към другите!

Повей на страх, на мъка и липса, опис на живота на емигрантите – често нерадостен, лишен от прегръдка и целувка, от топлина. Морска болест, носталгия по дома, нови хора, нов манталитет, странна храна, любов, смърт.. този роман е всичко това, но и много повече.

Бих препоръчала книгата на всеки, който някога е трябвало да се раздели за известно време от дома, да е далеч от него и от семейството си, по една или друга причина.

Защото точно точно те ще знаят колко травмиращо може да е това местене и последвала промяна.

Точно те ще знаят каква е борбата, за да се адаптираш, за да се интегрираш.

Точно те ще знаят какво е истинското значение на думата носталгия по семейството и родината си.

Точно те ще знаят и ще са изпитвали сърцераздирателните избори, които съдбата им поднася.

В романа „Бруклин“,Колм Тойбин рисува една красива картина, с приглушен и тих глас.

„Светилата“ – Елинор Катън

 

190531_b

 

  • Издател: Лабиринт
  • Преводач: Владимир Молев
  • Година на издаване: 2014
  • Брой на страници: 710
  • Корици: меки

 

Книгата, за която ще ви говоря днес е „Светилата“ на Елинор Катън. Даже и да не сте я чели, съм сигурна, че се сещате за коя книга ви говоря. Да, онази с красивата корица с четирите полукръга. Книгата, която ме впечатли не само с оформлението си (комплименти към издателството), но в последствие и със съдържанието си. Романът грабва редица престижни литературни награди, а същевременно авторът му прави рекорд за най-млад писател, получавал някога „Ман-Букър“ и отличието на генерал-губернатора на Канада.

Трудно е да се пише за „Светилата“. Това е една завършена книга. Това е един исторически роман, типична викторианска литература. Той има много от елементите на дикенсовата литература – ред фалцификации и измами, опиуми, убииства… Това е едно съвършенство, което по стила на изказ – остроумен, интелигентен и философски – бих стравнила единствено с романите на Дона Тарт, за които скоро писах.

Историята разказва за 12 (колкото са и зодиакалните знаци) мъже, които се срещат в хотел „Короната“, в Нова Зеландия, през Януари 1866г. А Уолтър Муди, тринадесетият мъж, е от Единбург, дошъл там, за да намери щастието си в златото. Разкрива се една Нова Зеландия, в която бушува треска за злато. Пристигайки той неочаквано прекъсва тяхното събрание, в което искат да разплетат три престъпления, случили се в един ден. Най-богатият златотърсач – Емъри Стейнс – е изчезнал безследно. Последният човек, който го е видял е Анна – местната блудница, открита полумъртва, под въздействието на свръхдоза опиум. А Кросби Уелс, за когото никой не е чул нищо, преди смъртта си е подписал като свидетел обещанието на Стейнс да даде на Анна две хиляди лири.

Тази книга е съвкупност от няколко жанра – екшън-приключение, детективска история, трилър, кримка, а може би и нито едно от посочените. Отличен заговор, който тринадесетте мъжете се опитват да решат, докто споделят своите собствени тайни и срамни истории.

8657917

За мен, уникалността на романа „Светилата“, а и централно място в разказа, служещо за скелет на историята, заема Астрономията. Оформлението е звездно. Това рамкиране оставя даже и незапознатите с материала убедени и заинтригувани да узнаят още и още. Тези принципи несъмнено придават плътност на романа. Символите и картите, включени в началото на всяка глава, хороскопите и заглавията на отделните глави, лунните цикли, които отвеждат разказа назад до отправната му точка, обогатяват сюжета, осигуряват структурата и рамката му. Разказа изобилства от примки и подсказки. Чертите на героите могат да бъдат намерени в техните индивидуални слънчеви знаци (като двойствеността на Рибите). Рисунките и графиките допълват тези усещания.

2

Цикличната техника е заложена навсякъде, което е едно от качествата на романа. Вложена е толкова много мисъл за създаването ѝ, което несъмнено се е отплатило, защото тази книга е едно съвършенство във всяко отношение. Цикличността е заложена не само в самата корица на книгата – изображението излюстрира фазите на луната, започваща от пълнолуние, но и в структурата на романа, който е подчинен на затихващата дължина на историята.  „Светилата“ е построен около астрологическата символика и е разделен на 12 части – колкото е и броят на зодиакалните знаци. Всяка следваща глава е половината от дължината на предходната, така че въведението се получава като най-дългата глава от романа, а последвалите го намалят (както се стесняват и кръговете, изобразени на корицата).

     Чарли Фрост (банкер): Телец
Бенджамин Л. (вестникар): Близнаци
Едгар Клинч (собственик на хотел): Рак
Дик Манъринг (магнат): Leo
Quee Long (златар): Дева
Харалд (търговец): Везни
Джозеф Причард (химик): Скорпион
Томас Б. (корабен агент): Стрелец
Ауберт Гаскойн (писар): Козирог
Сук (шапкар): Водолей
К. Девлин (свещеник): Риби

В началото е малко трудно, докато се преминат първите 200-300 страници, но те са най-полезни, защото силни ни въвличат в историята. Има толкова много ярки символи, които са описани, което в първия момент е трудно за разбиране. Ако не сте готови за такава история, тук може би ще се откажете (добър начин да тествате себе си 😉 ). Историята е поразителна, а участниците постепенно са развити, старателно и незабелявано – от белега на бузата на Франсис до дрехата на Анна.

8644459._SY540_

Не са много авторите, които имат такъв размах. Особено тези на 28 години. В своя обхват и сериозност, малко романи за/от викторианската впоха, биха могли да си съперничат със „Светилата“. Това определено е впечатляващо постижение за младата писателка. Мащабът на постижението ѝ е завидно! Тя е майстор разказвач, умело съчетаваща взискателния стил на 19-ти век със съвременната гледна точка. Тя излага своите нрави и морал, слабости и силни страни в самото начало на романа. Нейните герои са типични за времето си, но с щипка лудост оживяват от страниците.

„Светилата“ на Елинор Катън (изд. Лабиринт) е една петзвездна мистерия. Едно меко казано приятно четиво, което ще провери и вашите качества. Книгата не е бързосмилаемата, често срещата литература днес. Това е една интелигентна творба, която всеки трябва да си „причини“. Тя отпределено заслужава своите отличия, които само биха могли да потвърдят нейните качества.

 

„Дивашка жътва“ – Карл Хофман

30306252

  • Издател: Ерове
  • Преводач: Йордан Тодоров
  • Година на издаване: 2016
  • Брой на страници: 324
  • Корици: меки

http://www.btv.bg/gallery/lifestyle/todor-i-atanaska-stanchevi-ot-novoto-izdatelstvo-erove.html

01-michael-rockefeller-asmat.jpg__800x600_q85_crop_subject_location-500,188

 

„Дивашка жътва“ на Карл Хофман е, може би, една от много малкото книги, след чийто прочит не можех да спра да мисля за нея. Още откакто я имам е непрестанно с мен и някакси, поради мой лични причини съзнателно отлагах прочита ѝ. А сега, вече прочетена, е трайно запечатана в съзнанието ми.

Плашех се от книгата. От анотацията ѝ. Колкото и интересна да ми беше цялата тази мистерия около Майкъл Рокфелер, толкова и страхливката в мен се обаждаше. Истинско приключение за всеки читател. Провокираща, понасяща те по ръба. И все пак книга, в която са вложени много мисъл, история.. политика.

Малко са книгите, които аз знам на такава тематика. Канибалите и моя милост нямаме общи интереси, а захващането с книгата донякъде ме ужасяваше.

От анотацията знаем, че историята и сюжетната линия ще се въртят около изчезването на Майкъл Рокфелер. Невероятната история или, ако я възприемем като билет, то тя би била билетът ни за едно далечно и непознато пътуване към място, толкова чуждо до нашето собствено. Едно авантюристично пътуване – опознаване, както на нас самите, така и на древен народ с една сложна духовна система, базирана на дуализма. Пътуване през времето и историята. В това пътуване сме свидетели на дисбаланса сред тези хора, който е в разрез, в противоречие с всичко, на което сме научени, с всичко съвременно. Но това пътуване и този билет щяха да са абсолютно безполезни ако не беше умението на Хофман да ни вглъби в историята, да ни съпътства през нея, да бъде наш екскурзовод, който с умение и интелигентност да ни заинтригува.

На моменти, историята се възприема не само като роман, а и като образователно четиво. Лично аз научих неподозирани неща от книгата – за културата и навиците на асматите. Но дори и такава, а може би това е и нейният плюс, тя се превръща в завладяваща история, която интригува и вълнува.

Асматите са етническа група в Нова Гвинея, пребиваващи в провинция Папуа на Индонезия. Те обитават район на югозападното крайбрежие на острова, голям около 18 000 km², състоящо се от мангрови дървета, сладководни блата и равнинни гори.

През ноември 1961 г., 23-годишният Майкъл С. Рокфелер, син на Нелсън А. Рокфелер, който по това време е бил губернаторът на щата Ню Йорк, и член на една от най-богатите фамилии в САЩ, изчезва в Асмат, където лодката му се преобръща. Неговото изчезване, последвано от интензивно и в крайна сметка неуспешно търсене от нидерландските органи, е източник на много спекулации, относно съдбата му. В книгата „Дивашка жътва“ на Карл Хофман са представени доказателства, че Рокфелер е бил убит и изяден от хора от селото.
В „Дивашка жътва“ се разказва за това как Майкъл, също като своя баща, се интересува от примитивно изкуство. Но, за разлика от него, той иска да задълбочи познанията си, да направи една стъпка по-напред от баща си. Майкъл иска да види това с очите си. Иска да отиде до източика.

Разбираме, че това е Нова Гвинея, тогава холандска колония, която скоро е щяла да стане част от Индонезия. А сложността на този трансфер е ясно обяснен в редовете на книгата.

Асматите са едни от най-добрите  дърворезбари, а тяхното изкуство се иска и търси от колекционерите по цял свят. Природната среда е основен фактор, влияещ върху тяхната култура и начин на живот. Техните гори са основният им ресурс. Тяхното изкуство се състои от сложни стилизирани дърворезби. Много артефакти са били събрани от световните музеи, сред най-забележителните от които са тези, намерени в колекцията на Майкъл Рокфелер.
Хедхънтинг нападенията са важен елемент от асматската култура. Смъртта на един възрастен, дори и от заболяване, се смята, че е причинена от враг, а роднини се опитвали да вземат главата му – безкраен цикъл на отмъщение и изкупление на предците. Вземането на глава е част от ритуала, в който момчетата стават мъже. Канибализмът е последствието от предходното…
Докато  четях изникваха образи, ясното разграничаване на двете пространства – смислово, културно, духовно. Това са две вселени, намиращи се на светлинни години една от друга. Различен манталитет, нямащ дори една допирна точка до другия. Две противоположности. Манхатън и Нова Гвинея. Два свята, които са самоизключващи се.
Изникват въпроси, много въпроси – чувствал ли се е защитен чрез името си пред това племе, бил ли е недосегаем, как би се чувствал човек, чието богатство и власт нямат абсолютно никакво значение за хората, при които е попаднал?
54a0145c-d2f8-4140-8f33-1eb0b0765237-majkl-rokfeler1
За да си отговорим на въпросите, а и за да ни въвлече в историята, и за да е правдоподобна тя,
самият автор прекарва значително време с асматите в Нова Гвинея. Петдесет години след изчезването на Майкъл Рокфелер, ни се предоставя поглед върху хората асмати и подробности за техните канибалски практики – които са съществували към момента на посещението на Майкъл Рокфелер.
Хронологично бях малко объркана, заради постоянната смяна на времето на разказа – преди 1961г., по време на 1961г. (Майкъл Рокфелер) и текущия ден, по време на посещението на автора. Това разпръснато вплитане на времеви последователности ми повлия малко негативно на потока на самата историята. Но пък подейства доста образователно.
Не на последно място, както казах няколко пъти, корицата удивява с изчистеността си и вниманието към детайлите. Да живее минимализмът! Искрени благодарности на Костадин Кокаланов за труда по корицата и на издателство Еровете за цялостната изработка. Страхотна книга за дебют на издателството! С нетърпение чакам следващата!
„Дивашка жътва“ е книга, която трябва да се прочете. Това е едно различно четиво, изтръгващо ни от зоната ни на комфорт! Винаги е интересно да прочетеш историята на един от най – богатите членове на едно семейство, който се е впуснал в приключение, попадайки на местно племе и селище, толкова далечно от неговата зона на комфорт!